“Едно е нищо да не можеш, друго е нищо да не правиш, а трето и четвърто е нищо да не се случи…”
Из неиздадената книга “Пътят към “Нищото” от Златин Цветков
Има един път, по който всички се движим. Една посока. Тя е навътре към самите нас.
Не съм предполагал, че ще се занимавам с преподаване. В наши дни е модерно “тренинг” или “коучинг”. Макар да съм наясно с разликите между трите, смятам, че във вече класическата дума “преподаване” има доста истина. Представям си, че “пре” и “подавам” се отнасят като повтаряне на знание през предаването му на другиго. В моя случай, с импровизационните и презентационните курсове, става въпрос за помагане на участниците да преминат през определени процеси и улесняването им в това да си извадят собствени изводи от преживяното. Затова използвам думата “улеснител”. Защото целта ми е да улесня хората да преоткрият себе си. Просто чуждицата “фасилитатор” ми звучи по-добре, когато е преведена.
В миналия пост говорих за ползата от грешките и за образованието, което е назад във времето по отношение на приоритетите, които поставя, и методите, чрез които ги постига.
Днес искам да ви споделя какво ме научи импровизацията за преподаването. Как използвам уроците от учителите си, за да помагам на хората в часовете, които водя, и как изграждаме с колегите преподаватели един по-качествен курс с всяко изминало ниво.
Изниква въпросът: Какво означава да преподаваш импровизация? Вече говорих за често срещаните заблуди за импрото. Нека сега погледнем на процеса от гледна точка на помагането на другите да преминат през него.
Импровизационният театър e два вида - шортформ и лонгформ. Създадох “ШиЗи Импро Театър” през 2013 г., за да развивам лонгформа и когато пиша тук за импровизация имам винаги предвид лонгформ. Най-простичкото обяснение е, че това е театрална форма, в която група импровизатори създават театрално представление без предварително да има нищо заучено. Разчитат само един на друг. При лонгформа групата участва през цялото време и целта е да се създаде спонтанно произведение с качество на предварително написано и репетирано.
За импровизаторите най-големият комплимент звучи като обида: “Това е репетирано!”
За да се постигне такова качество, е необходимо участниците да възприемат на много дълбоко ниво няколко прости на пръв поглед принципа:
Да не осъждат нито една идея, дадена от останалите
Да правят така, че всяка информация да е важна част от шоуто
Да са смели и подкрепящи смелостта на другите
Да слушат и наблюдават изключително внимателно
Да улавят и надграждат присъстващи модели
Зад всеки един от тези принципи стоят три основни дълбоки житейски качества. Те са вътре във всеки от нас.
Свобода, Смелост и Внимание. Можем да ги тренираме постоянно, ставяйки по-добри импровизатори и по-добри хора.
Свободата да не се самокритикуваш и да не критикуваш другия.
Смелостта да подкрепяш идеи, които не е ясно накъде водят и защо (по-трудно е отколкото звучи).
Внимание да улавяш и да комбинираш различни идеи по необичаен, но достоверен начин.
Но как се тренира всичко това?
В творческите дисциплини е от изключителна важност подходът на преподавателя. Лансира се версията, че в тях се успява с огромен процент труд и малък процент талант. Но преподавателят в тези дисциплини носи много голяма отговорност, защото се борави с емоционалното състояние на творчески настроени хора. Водещият процеса може да насърчи участниците да преодоляват себе си, но може и да ги претовари с идеи и концепции и да ги демотивира. Всяко творческо занимание е с посока навътре към душевността и емоционалността. А когато сме насочени натам, сме много уязвими. Срещаме се с личните си демони, страхове и слабости. Дори назоваването им може да ни накара да бягаме от тях. Често са по-страшни, когато се правим, че не съществуват, и изграждаме свой имидж за останалите, в който сме порядъчно перфектни, или напротив - диви и “интересни”. Но по-важното е, че не сме ние. Качествената импровизация борави с истини.
С очевидности, които на сцената се подчертават и в последствие - изкривяват. Тя е криво огледало на живота, но все пак огледало. Ако образът е изначално карикатурен, изкривяването му отблъсква зрителите. Оригиналните хрумки не са интересни, колкото очевдиности, базирани на истини. Ние ги наричаме “открития” и те са изключително въздействащи за публиката.
“Едно миниатюрно искрено откритие бие многократно мащабната фалшива емоционална реакция.”
Дел Клоус
Личните ни проблеми, поводи за радост и най-вече - наблюдения от ежедневието ни са много ефектни за споделяне под формата на истории. Те подхранват импровизирането и активират играта в сцени между двама или повече души.
Като преподаватели, ние се грижим да осигурим защитена среда, в която всеки ще е спокоен да навлиза по-дълбоко в собствените си емоционални дълбини. Първоначално започваме с насърчаване на каквато и да е изразност. С течение на времето, когато участниците натрупат повече опит и преодолеят обичайните притеснения в група, стига да желаят, могат да достигнат до много дълбока емоционална искреност. Тогава сцените имат много силен социален коментар и често са изключително въздействащи.
Създадох нива на обучение, които помагат на хората да се запознават постепенно с качественото импро изкуството.
Вярвам, че разликите между импро игрите и лонгформа като принципи са непознати в България. Навярно има хора, които очакват от един импровизационен курс предимно забавление с абсурдни и повърхностни смешки, каквото предлагат импро игрите. В ШиЗи Импро Курсовете целим повече - участниците да достигнат до групово съзнание и да усетят колко приятно може да бъде споделеното пътуване в неизвестното с група съмишленици, които имат коренно различни лични биографии. Основният принцип при импровизацията се нарича: “Да, и…”. Съгласие и надграждане.
Той се появява по няколко причини. От една страна започваме да творим в пълна неизвестност. Нямаме и яснота за отправната точка, както и за посоката, в която се движим. От друга страна, понеже творим, всеки е свободен да каже и направи каквото сметне за добре. Още в 60-те години на миналия век са забелязали, че това води до много противоречия.
“Какъв прекрасен ден!”, казва един от участниците.
“Бъркаш! Нощ е!”, възразява му друг.
Следва дълъг спор кое е вярно. Затова се появява принципът “Да, и...”. Когато се приложи, отговорът на коментара върху деня би бил нещо от рода на:
“Да, радвам се, че скоро ще отворим пекарната и ще дойдат първите ни клиенти.”
Така с две изречения разбираме кои са героите и къде се намират, вместо да спорим за действителността. “Да, и…” принципът е основния двигател на груповата импровизация. Понеже имаме постоянно съгласие, тренираме адаптивност и участие в постоянно променящ се жив организъм. Едновременно човек е свободен да надгражда и надграденото се развива от нашите партньори на сцената, което го прави живо и променящо се. Тоест необходимо е да си свободен и да се адаптираш. С времето и натрупванията, които се случват спонтанно в сцените, влиза и нашата наблюдателност. Хващаме модели в играта си, които просто присъстват и чакат да бъдат “уловени”. Спрямо тях се изгражда структура на цял спектакъл, който погледнат отстрани, ако сме си свършили работата добре, изглежда като предварително репетиран.
От гледна точка на преподаване има няколко специални момента, на които се уча вече десетилетие.
Пътят на овладяване на основните три качества - Свобода, Смелост и Внимание - е дълъг.
Първоначално най-често хората смятат, че за да участват, трябва да знаят правилния отговор. Сякаш ги изпитват по литература. За да се освободи съзнанието от оковите на правилно/грешно модела, е нужно много насърчаване. Затова в първото ниво се правят основно кратки упражнения с фокус към свободното изразяване.
Впоследствие постепенно въвеждаме и партнирането като основа за груповото творчество. Положителният заряд от освободеността трябва да се насочи към нашите партньори на сцената. Иначе ще остане самоцелна измишльотина. Трябва да повярваш, за да издигнеш “чуждото” в “свое”, а с трупането на опит да се отнасяш към абсолютно всичко - включително и “грешките” - като към “наше”. Така едновременно хората са генератори на идеи и проводници на такива, а самите идеи са общоприети и развивани свободно от всички.
Отговорността ми като преподавател е да помогна на всеки да усети свободата, без да навлизам в личното му пространство. Да подкрепям многообразието и да насърчавам свободното изразяване. С годините откривам, че в личен план ставам все по-толерантен към всякакви идеи и трудно казвам “не” на каквото и да било. Усмихвам се по-често и гледам на всяка част от живота като подарък, който ще ми бъде полезен в бъдеще. С удоволствие наблюдавам как потенциала на хората се развива и много от участниците в “Увод в импровизацията” продължават към второ ниво. То, от своя страна, извисява всички тези принципи на много по-високо ниво. Това на Груповото Съзнание. Но за това - следващия път.