Има един впечатляващ момент, които се появява в първите часове по импровизиране в група. Запознанството ни с нашия личен и неповторим вътрешен критик.
Той е наш постоянен гост от ранна детска възраст. Поканен е от родители или от образователната система. Характерното за него е, че расте незабелязано, но с течение на времето причинява големи поражения в различните сфери живота ни. Вътрешният критик е паразит. Има си и известна доза полезност, но когато е в малки размери и му се управлява диетата. Проблемът е, че се храни основно с негативизъм и перфекционизъм, което го прави по-голям от нормата при повечето хора.
Познавате най-патологичната му фаза - нихилизъм.
“Съсипаха я тая държава!”.
Характерното за нихилизма е, че човек не поема никаква отговорност за живота и състоянието си:
“Всички са маскари!”
И е демотивиран по всички въпроси:
“Няма смисъл!”
Както забелязвате, колкото по-патологично е състоянието на вътрешния критик, толкова по-отявлено външен е той. Един вид като расте, започва да се проявява повече навън.
Има и клинични картини, при които той е скрит - пасивна агресия - или пък маскиран подобно насекомите, които имат външен вид на листо или клонче - ирония и сарказъм. Последното е сравнително безобидна форма -“(само)критична мимикрия”.
Можем да живеем с този паразит цял живот и да не забележим присъствието му. Да се храни с остатъци от мрънкане и трохи нихилизъм. Може и да не ни вреди забележимо на ежедневието, особено ако обкръжението ни пасва на неговите разбирания.
Проблем има, ако имаме желание да сме по-добра версия на себе си.
“Ти си чист потенциал!” казва един от импро учителите Мартин ДеМаат.
За да се развие този потенциал е наложително да заглушим вътрешния си критик. Да го унищожим е трудно, пък и не е нужно. Когато е сравнително слабичък, може и да е полезен.
Затова най-добре да го оставим на диета.
Отложено хранене.
Импрото в сърцевината си е неосъдително поведение. Един вид обещание пред себе си, че ще храним критика по-малко и в определени часове, като винаги тези часове са “след”. След брейнсторминг, след презентации, след работа в екип.
В първия час на импро тренинга, който водя, присъства поредица от упражнения, фокусирани върху този феномен. Те вадят вътрешния критик навън и го осветяват добре, така че да можем да се запознаем с него. Целта, която задавам на участниците, най-общо казано, е да създават много бързо съдържание без да е важно качеството. Упражнението провокира бързина и реакция без задръжки. В инструкциите никъде не се казва, че приоритет е качеството. Но не се казва и че не е. Резултатите всеки път се потвърждават - участниците забавят темпото на изпълнение на задачата, започват да се коригират сами и влизат в несъществуващи ограничения.
Задачата е свързана с вътрешната ни свобода. В желанието си да бъдем добри в един единствен перфектен опит, пропускаме шанса да правим много опити. А когато целта е да генерираме разнообразни идеи, няма как да се спираме след всяка и да я оценяваме. Така влизаме във водовъртежа, създаден от вътрешния критик. Появява се гласът отвътре, който винаги започва с: “Трябва…”
“Трябва” е първото име на вътрешния критик. По това всички си приличат. Фамилията вече е индивидуалната му проява. Всеки човек има различен пръстов отпечатък и вътрешен критик с уникални прояви на самокритика.
Проблемът с невъзможността да сме бързи в генерирането на идеи е, че няма критерии за качество. Тогава г-н Трябва се намесва и създава такъв. Начинът, по който го прави, е неговият личен почерк. По този симптом може да се постави лечение.
Чували сте:
“Мисли извън кутията!”.
Логичният въпрос е: “За да мисля “извън кутията”, трябва да знам от какво е направена и как да я разпозная?”.
Отговорът е, че кутията е създадена от вътрешния ви критик, а формата и външният ѝ вид е различен за всеки и се състои от начините, по които си ограничавате съзнанието, когато извършвате дейности, в които няма критерии.
Всички творчески дейности нямат критерии. Свикнали сме да слушаме хармонична музика, но даже по-голямата част от световната музика е без хармония. Има грозни картини, но няма такива нарисувани от 4 годишно дете. Поезия, танц, всякакъв вид творческо изразяване цели обогатяване на индивида и растеж на духовността. Ако дадено творческо изразяване на човек бъде едновременно критикувано от един и възхвалявано от друг, то и двамата са прави.
Всяко произведение струва толкова, колкото някой би дал за него. Самият творчески акт не цели богатство и слава. Това е цел на шоубизнеса.
Сър Кен Робинсън казва, че приоритетите в училищното образование не са се променили от индустриалната революция до днес. То насърчава математика и владеене на писмена и устна форма на език. В българската действителност се насърчава също назубрянето на факти и изказване на чуждо мнение по литературни произведения. Изкуствата са на много ниско място по важност в образователната система.
В днешния свят обаче все повече се говори за адаптация, за гъвкавост и генериране на алтернативни решения. Тъй като достъпът ни до информация е мигновен, чрез устройствата в джобовете ни, бъдещето е в подбора и прецеждането на информацията, която използваме. Но информацията не води до намиране на нови решения. Мисленето “извън кутията” го прави. За целта е необходимо то да се насърчава от ранна детска възраст. Или поне да не се наказва. Иначе трябва да се отучваме дълго време, за да успеем вече пораснали и на работното си място да се докоснем до термина “agile”, който по същество значи “гъвкав”.
Творчеството има все по ясно присъствие в ежедневието на големите корпорации, които столетия наред се явяват като стожери на постоянство и устойчивост. Стабилност без гъвкавост не значи нищо. Растеж без адаптация също.
В училище се научаваме да участваме само в дейности, които разбираме, за които знаем верния отговор. Когато пораснем и се наложи да генерираме гъвкави решения, верният отговор се изпарява. Налага ни се да мислим “извън кутията”. Но вътре критикът се е барикадирал и колкото и да използваме цялата си воля и съзнание да отидем на място, където го няма, той много бързо построява нова кутийка и си стои на топло в нея.
Как да се отървем?
При медитацията, когато човек иска да се отърве от мислите си, се дава следната насока: “Не се съпротивлявай. Остави ги да минат през теб.”.
Импровизирането е уникално с това, че е творческа дейност, която се случва в група. Всеки в нея е творец и генерира постоянно идеи, които споделя с останалите, за да изградят един общ свят. Ако ги редактираме, коригираме или критикуваме, няма да стигнем до никъде.
Следователно се учим да използваме всяка идея. Да ги комбинираме и да даваме всичко от себе си, за да работят заедно.
Има един особен манталитет при груповия плонж в неизвестното:
“Грешката е подарък!”
Грешката е гориво, храна за напредък. Така не игнорираме инакомислещи или нестандартни предложения, а се учим да се адаптираме към тях. Дори ги използваме да продължим напред. Преодоляваме това леко вътрешно стъписване, че нещата не се получават както искаме, и използваме присъстващото вече като част от цялото. Така препрограмираме мозъка си да е положително настроен и отворен към промени. Да възприема и да се вдъхновява по-лесно. Променяме нагласата си към останалите, а постепенно и към света.
Отваряме вратата към детето в нас, което си играе на пясъчника. Когато друго дете се присъедини към нас и донесе собствената си игра, нашето малко “Аз” веднага се приспособява и резултатът е трети - нов начин на игра, който съдържа другите две игри едновременно. Защото вътрешният ни критик е тих. Тепърва расте. Не знае, че има правилни начини да откриваш игри в пясъчника, правилен начин да играеш на стражари и апаши и че пръчката не е кон и да я яхнеш е срамно. Детето в нас е свободно и спокойно за настоящето.
Играе и се забавлява с това, което животът му предлага.
Ние носим постоянно децата в себе си. Отношението на детето към света. Просто избираме да не му обръщаме внимание. Сякаш неговата гледна точка не е адекватна. Често това е така. Но понякога имаме нужда да освободим съзнанието си и да намерим нов начин да продължим. Да видим света с други очи и да намерим как да преоткрием следващия си ход. Подобно физическата работа върху тялото си, импровизирането работи върху възвръщането на този детски поглед - гъвкав, адаптивен и неосъдителен. Можем да го поддържаме близо до нас и да го използваме, когато ни е нужен.
Така вътрешният критик губи силата си. “Трябва” престава да е фактор и приятното, вкусно любопитство на комфорта в неизвестното замества киселата му особа.