“Забелязал съм, че колкото повече работя, толкова повече късмет имам.” Самюел Голдман
В една от любимите ми комедийни сцени, героят на Джак Никълсън е психотерапевт, а този на Адам Сандлър е включен принудително в онези сесии, в които хората седят в кръг и си споделят.
“- Кой си ти?” пита героят на Джак.
Всеки отговор вкарва персонажа на Сандлър все по-дълбоко в заешката дупка…
Това е качествена комедийна сцена. Едновременно се смееш, но се и замисляш. Спомням си, че когато гледах филма “Психаро-терапия” (Anger Managment) за първи път се замислих дълго над този въпрос.
Какво ни определя?
В миналото бях стигнал до идеята, че това, в което истински вярваме, ни определя. А силата, с която го вярваме, ни дава смелост да вървим по пътя, който сме си определили, и да преминаваме бързо през неочакваните отбивки, които животът ни е подготвил.
Към настоящия момент смятам, че има два основни двигателя във всеки човек. Воля и постоянство. Смелостта да започнем дадено начинание и издръжливостта да го довършим докрай. Ако пък е мисия - да я следваме и да не се отказваме.
Възхищавам се на упоритите хора. Наричам ги “маратонисти”. Хора, които могат да се трудят редовно върху една дейност, независимо от условията, които животът им предлага. Дълго време смятах себе си за “спринтьор”. Като по-млад имах склонност да стартирам много инициативи и да оставям по-голямата част от тях недовършени.
Спомням си първото ми заинатяване над едно дело. Трябваше да си намеря комедиен монолог за кандидатстване в НАТФИЗ, но се оказа трудна работа. Открих пиесата на Алън Ейкбърн “Обноски за маса”. Непреведена. После си казах: “Я да довърша нещата докрай!” и преведох пиесата. Бях горд, че го направих. След това открих, че е първа част от трилогия. Не ме остави на мира идеята, че съм свършил една трета от работата. Наложи се да отида до Американския университет в Благоевград, където бях открил копията на останалите две пиеси. Преведох и тях. Това бе първият път, в който положих максимални усилия да довърша инициатива, която съм стартирал. Бях на 19 години. Последваха много други. Всеки път ставаше малко по-лесно да довърша започнатото докрай. Последният ми личен тест за издръжливост е този блог.
Изисква се известна доза мазохизъм да се захванеш с нещо не особено приятно
Но това е единственият начин да растеш. През 2010 г. наблюдавах свой колега, на когото изглеждаше особено лесно да излезе пред хора и да говори. Публиката го следеше, той ѝ говореше, караше я да действа и носеше една особена безгрижност. Аз имах вече доста сценичен опит като актьор в представления, но директното общуване с публиката ми бе чуждо. Изпитвах огромно напрежение. Реших, че това е нещо, което мога да преодолея, и се захванах да откривам импровизационни шоута. Редовно. В началото ми бе много трудно. Схващаше ми се вратът, а оловна топка ми напрягаше стомаха. Преминах през много стрес. Всеки път преди качването на сцената, ходех нервно напред-назад и имах усещането, че прокопавам военен окоп, в който ми идваше да се скрия.
През следващите 11 години не спрях да откривам импро шоута. Приемах да водя всякакви събития, работих като лице в различни телевизии. Първоначално в предавания на запис, а в последствие, 3 години, в живо предаване по близо час и половина всеки ден по БНТ. Тръгнах от притеснение, което предизвикваха у мен дори няколко човека, и достигнах до поздрав, който знаех, че достига до стотици хиляди души. Научих изключително много за себе си и за принципите на общуване при презентиране. В момента споделям опита си в презентационния курс. Сценичната треска никога не изчезна напълно (това е вярно за всеки човек), но успях да се убедя, че напрежението и приятното вълнение са едно и също състояние. Просто са с различен външен знаменател. Сценичната треска е едно от нещата, които всеки може да преодолее с воля и постоянство. През 2019 г. направих 45 минутна презентация без предварителна подготовка пред около 200 души на един семинар. Очаквам следващото предизвикателство...
Давам си сметка, че съм огромен късметлия. Намерих сравнително рано своето призвание - дейност, която мога да върша постоянно, за която да чета и в която да се усъвършенствам без да ми омръзне. Превърнах я в професионално занимание - импровизационните курсове. След повече от 10 години преподаване продължавам да откривам и добавям свежи идеи.
Колкото повече...
Един от принципите, които се появяват след много постоянство в импровизационното изкуство, е така нареченият: “Less is more” или “Повече с по-малко”. Най-впечатляващите импро представления, които съм гледал, са били пестеливи. Черпеха от истинността на момента. В преподаването целта ми е да преведа групата и индивидите в нея през процес, който ще ги обогати. Необходимо е да слушам и да виждам къде се намира всеки един от тях поотделно. В началото бързах с упражнения и игри и си мислех, че колкото повече предложа, толкова по-впечатляващо ще е за участниците. Когато натрупах опит с групите открих, че най-простите упражнения имат най-много стойност. Започнах да ги правя по-често, но да извличам повече от тях. Днес имам едно любимо упражнение, което в зависимост от етапа, на който се намират хората, мога да настроя така, че да е полезно за конкретния момент. Едно просто упражнение, в което трима и повече хора влизат и застават в пози, а начинаещите то е за смелост, инициативност, демонстрация на експертност. За средно напреднали е за активно слушане и за постепенно надграждане, а за напреднали е за откриване на вътрешната динамика, докато се играе (играта), за създаване на модели и за реинкорпориране на идеи на другите участници.
Моделът на създаване на часовете в импро курса и на нивата, през които участниците минават, все повече заприличва на японска градина, в която всяко пясъчно зрънце има своето място и цел. Краят на часовете оправдава началните загрявки, а упражненията помагат за развиване на различни умения, които след няколко нива ще влязат едновременно в употреба. Всичките ми усилия се вляха в дизайна на второто ниво от курса, което създадох преди 4 години и до ден днешен е едновременно най-трудно за водене и най-впечатляващо за участниците. Един курсист възкликна след края му: “Не мога да повярвам, че ние създадохме това!”. Няма по-голяма награда за положените усилия.
Импровизирането в екип или лонгформ импрото дава впечатляващи резултати при употреба на воля и постоянство. Улавям се, че когато някой се избъзика с мен, никога не казвам “Не”, а инстинктивно включвам “Да, и…” принципа и използвам енергията, за да увелича шегата или да я насоча в друга посока, подобно бойно изкуство.
Забелязвам, че целият труд през годините в тази посока се отплаща все повече и повече. Предлагат ми да водя корпоративни тренинги, канят ме на събития и даже само три месеца след началото на този блог ми взеха интервю днес. Късмет? Може би.
От нула до 70 за 14 години
Започнах с една мисъл на Самюел Голдман: “Забелязал съм, че колкото повече работя, толкова повече късмет имам.” Сетих се за нея, защото днес ме вдъхнови една история, която е точно на този кръстопът между волята, постоянството и късмета.
Започнах с една мисъл на Самюел Голдман: “Забелязал съм, че колкото повече работя, толкова повече късмет имам.” Сетих се за нея, защото днес ме вдъхнови една история, която е точно на този кръстопът между волята, постоянството и късмета.
Beeple е творец. Въпреки, че не се счита за такъв. Казва се Майк Уинкелман и е роден в Уисконсин, САЩ. Завършва компютърни науки и работи като дизайнер от дома си в Южна Каролина - един от най-провинциалните щати на САЩ.
Един ден вижда инициативата на творец от Филаделфия - Тим Джъд, който рисува картина всеки ден в продължение на една година. Решава, че това е добър начин да научава и усъвършенства нови техники и започва да качва онлайн една творба всеки ден. Започва с рисунки, като първата е качена на 1 май 2007 година. До ден днешен качва едно произведение на ден. Това са 14 години ежедневни усилия! В първата година са рисунки, после има и фотографии, но постепенно се фокусира върху 4D студио - софтуер за анимиране. Всайта му може да се види прогресът от 2007 г. досега.
В сравнение с първите му опити, днешните творби са истински произведения на изкуството. Макар да са фантасмагорични с уклон към антиутопията и крайната политическа и поп културна сатира, може да се види как творбите му стават все по-дръзки и сложни. Имайте предвид, че прави всяка една, от начало до край, в един ден.
Защо го споменавам? На 11 март 2021 г. аукционната къща “Кристис” продава колаж от негови 5000 произведения за сумата от $69,346,250. Това са близо 70 милиона долара, правейки го третият най-богат жив творец в света. В едно интервю споменава, че е спечелил много, качвайки в интернет безпла творба всеки ден. Спечелил е популярност, която по-късно води до гигантската сума. И да - късмет е нужен, но нима ежедневният труд, постоянство и развиване на умение не го е довело до там? Също повод за размисъл е, че това произведение е продадено, въпреки, че всеки може да си го сглоби от тези безплатни творби и няма физически еквивалент. Всички парчета, от които се състои колажът, са изцяло дигитални. Просто имат сертификат - на принципа на на блокчейн технологията - който удостоверява, че това произведение е притежание на определен човек.
Можете да решите, че Beeple е късметлия. Аз не мисля така. Мисля, че е упорит, последователен и смел. В едно интервю, което дава, когато е "само" на около 1600 творби, той казва: "Да правиш нещо от начало до край не само ти помага да преодолееш страха от стартиране на проект, но и страха от приключването му."
Желая ви творческа смелост, силна мотивация и много издръжливост. Късметът сам ще дойде. Вярвайте!
